Легендата на белослатинския футбол Борислав Борисов – Боката е роден на 23-ти март 1962 година.

Официалният му дебют с екипа на ПФК „Чавдар“ (Бяла Слатина) е през далечната 1981 година срещу „Дунав” Белене, където нашият тим тим губи с 0:2. Боката влиза в историята на отбора с рекордните изиграни 23-сезона, а реализираните от него голове надхвърлят сто. Цялата кариера на сегашния старши треньор от ДЮШ на „Чавдар“ преминава именно на градския стадион в Бяла Слатина, освен в периода 1993-1994, за който играе в „Мизия“ - Кнежа. Последната официална среща на Борисов е в сезон 2004/2005 – срещу „Аркус“ - Лясковец. „Чавдар“ печели мача с гол с глава в 89-ата минута, реализиран именно от Боката. В последните 10 години той е треньор на ДЮШ в „Чавдар“, като през този сезон води подготвителната група и децата.
Борисов бе потърсен за интервю в края на 2009 година и той на драго сърце отговори на нашите многобройни въпроси.

Днес ще ви представим първата част от интервюто с Борислав Борисов, а в следващите няколко дни очаквайте и продължението. Ето какво сподели легендарният футболист на тима пред нашия сайт:

- Да те върнем в началото на спортния ти път. Спомняш ли си първата ти среща с футболната топка?
- Сигурно бях на 5-6 годинки, малко преди да започна училище. Играех с по-големите деца на улицата. Това е било преди около 40 години. Спомням си тогава, че бях от ЦСКА, но един комшия Веско Кантара ме накара да стана от “Левски”. Не си спомням точно как ме накара... Майка ми даже тогава ми боядиса тениската и гащетата в казан със синя боя и оттогава до ден днешен съм от “Левски”. Въпреки това обаче никога не съм бил пристрастен и да казвам, че в “Левски” играят най-добрите футболисти. Напротив, харесвах много и футболисти на “червените” в годините преди 1989 год. Гледал съм мачове и на ЦСКА. Даже като малък ги гледах с „Чавдар“ и ни биха с 6:1 в приятелски мач, но не мога да си спомня коя година За ЦСКА играеше Петър Жеков, Цецо Атанасов, Димитър Якимов и др. След това се записах в „Чавдар“. Бях 5-и клас. Първият ми треньор беше Стойко Симов – Шопа, лека му пръст, след това бях при Герго Гергов и Иван Начев. Това бяха хората, които се занимаваха едно време с детския футбол в Бяла Слатина. Най-много научих от Стойко Симов и после, когато станах треньор казвах на моите възпитаници една мъдра мисъл, която запомних от него, а именно че „Футболът е проста игра за умни хора“. Винаги, и до ден днешен, го повтарям. Знам, че в обществото представата за нас, футболистите, е друга, но за мен не е точно така, защото футболът не е само изразходване на физическа енергия, а и умствен труд и то доста голям. Както се казва: “И заека е бърз и тича, но не е футболист“.

- Мислеше ли какво щеше да излезе от теб, ако не се беше занимавал с футбол?
- Дано не звучи самохвално, но бях много добър ученик с високи оценки. Завърших нашата гимназия и през тези години много ми харесваше историята. Мислех да кандидатствам първо във ВИФ, но тогава критериите бяха страшни. Във ВИФ влизаха само елитни футболисти. За катедра „футбол“ се приемаха 15 футболисти и аз се отказах. Лошото е, че в казармата тръгнах по много хлъзгав път, по който минават почти всички младежи и може би така си изпуснах и бъдещето. Когато бях в казармата, служех като комендант в София, и от “Локомотив” (София) искаха да остана да играя за тях, но родителите не ми разрешиха. Сам съм на майка и баща и като всички родители ме увещаваха, „върни се при нас, да не сме сами“ и аз се върнах. Следващите 3-4 години играех, но вървях по много наклонена плоскост. Дискотеки, алкохол, момичета и т.н. Кандидатствах в Свищов, но не ме приеха заради една десета.

- Кога проби в мъжкия футбол?
- Няколко месеца преди казармата. Бях на 18 години, а треньор на мъжете в “Чавдар” беше големият голмайстор от близкото минало Георги Каменов. Той беше направил страхотен отбор от наши опитни футболисти и бяхме голям колектив.

- Помниш ли кой беше първия ти официален мач за мъжете?
- Това беше през есента на 1981 година, ако не се лъжа през месец октомври. Играехме срещу Белене /бел.ред. краен резултат „Дунав” Белене – „Чавдар” 2:0/. Три дни след като се уволних, записах дебют. В 20-ата минута ми се схванаха прасците и ме смениха. Това е резултат от двете години казарма. Двете години там просто ги загубих. В първия ми мач играех като централен нападател, както и следващите 5 години. Първата година вкарах 16 гола, втория 18 или 20 и продължавах да вкарвам, но след това смених и поста, на който играех.

- С кой футболист ти е било най-приятно да играеш през годините?
- За толкова години са минали много добри футболисти през „Чавдар“. Изиграл съм 23 сезона с екипа на тима. До този момент няма футболист на „Чавдар“ с толкова изиграни сезони. Играл съм със страхотни играчи, но няма да мога да ги изброя всичките - Цецо Данов, Тошко Борисов, Румен Славков... С Румен за времето, когато съм играл с него имам вкарани поне 40-на гола. Той имаше страхотен пробив и невероятно центриране. Даже сега като се видим постоянно ми подхвърля: „Кажи ми, Бока, имало ли е за толкова години играч, който да ти я слага така на главата?“. Страхотен футболист. Даже, доколкото знам, в момента още играе в Краводер.

- Кои ти бяха най-силните и най-слабите страни в играта?
- Най-слабата ми е, че до ден днешен не мога да правя шпагат. Да, истина е. За един защитник това е непростимо. Но може би една от причините да не мога е, че започнах да играя футбол като централен нападател. Въпреки че после съм играл и като защитник, и като опорен халф, през цялата си футболна кариера имам два-три жълти картона. Винаги съм играл много чисто, никога не съм бил брутален на терена. За мен шпагатът си ми е минус, тъй като един защитник трябва да го може това нещо. За това съм компенсирал с доброто ми пласиране, с отскока, с играта ми с глава...Точно това ми беше и най-силното оръжие – играта с глава. Значи за тези 20 години ако съм вкарал 100 гола за „Чавдар“, то 80 са с глава.

-  Кой е най-щастливият ти момент като футболист?
- Влизането в „Б“ група през 1991 година. Тогава бяхме много силен отбор. От 30 срещи, 25 бяхме непобедени. Тогава феновете на стадиона сътворяваха празник по трибуните. Имало е и други щастливи моменти, разбира се.

- Кой е най-паметният ти мач?
- Много запомнящи се срещи имаше през годините. Една от тях беше, когато бихме „Нефтохимик“ Бургас в Бяла Слатина (бел.ред. краен резултат 2:1). Единият от головете го вкарах аз. Също така мачът в Бяла Слатина срещу “Хасково” (бел.ред. краен резултат 1:1), когато вкарах първото си попадение в “Б” група. Най-щастливият момент обаче може би беше, когато се роди малкият ми син и ние бихме “Слънчев бряг” Несебър с мой гол в 87-ата минута. Тогава старият председател Цветан Тодоров си е бил тръгнал от стадиона и на светофарите е чул, че публиката вика неистово и се върнал. Като разбра, че бихме ми даде три заплати наведнъж.

- А най-тъжният ти момент като футболист?
- Много тежко ми беше, когато изпадахме във „В“ група. Най-тежко обаче ми беше, когато се разболях от жълтеница. Бях на 26 години. Чувствах отпадналост, особено вечер, но не обръщах внимание, докато един ден, ако не се лъжа през месец декември, ме видя д-р Ицо Гашевски в едно кафе и ме пита: „Ти защо не си в болницата? Така, както си ходиш, може да умреш“! Още следващия ден бях в болницата и ми казаха, че в рамките на половин или една година, не трябва да играя. Това беше най-лошото нещо за мен. Спомням си как съм плакал, защото един футболист на тези години, не може да се примири, че ще почива толкова дълго време. Въобще не послушах лекарите тогава. След като ме изписаха за домашно лечение, аз започнах да си тренирам вкъщи. По това време треньор на „Чавдар“ беше Кирил Фурнигов. На рождения ми ден на 23 март го помолих да ме пусне да поиграя с другите. Фурнигов тогава ми каза, че ще си съсипя здравето, но аз исках само да играя. После продължих да си тренирам с отбора и така. Единственото лекарско предписание, което спазвах, беше хранителната диета. Също така, било ми е много тежко в срещи, в които съм бил предаван и продаван от мой колеги. Защото има такива случаи. Никога няма да забравя как хората, които ми се пишеха за приятели, ме продаваха. Това е най-голямото разочарование за един човек или футболист. Имена няма да казвам. Някои продадени мачове са ни коствали оставането в групата дори. Няма да забравя едно неявяване на отбора в Брегово (бел. ред. в началото на месец юни 1999 г). два кръга преди края на първенството във Северозападната "В" АФГ. Тогава никой от ръководството не се яви, ние не можахме да заминем и ни изхвърлиха от групата само за неявяване. Имаше хора тогава, които взеха пари от “Ботев” Лиляче и те си останаха в групата. Това беше нещо страшно и вулгарно за „Чавдар“. След това се носеха слухове, че няма да има повече отбор, но един човек, и до ден днешен му свалям шапка, какъвто и да е той, Салко Касъмов от Галиче, регистрира отбора като „Спартак” (Галиче). Този тим си играеше мачовете в Бяла Слатина. Мен ме повикаха два дни преди началото на сезона, а ми бяха направили картотека без да знам. Тогава аз, Васко (бел. ред. Васил Сандов) и Цуки (бел. ред. Цветомир Цветанов) от по старата генерация започнахме да играем. След това дойде и Светлин Савчев – Едката и направихме добър отбор. И с помощта на инж. Милко Симеонов, в първия си мандат като кмет на Бяла Слатина, стигнахме до баражите и отбора се завърна във „В“ група. Също съм разочарован и от едно друго нещо. През сезон 2002/2003 година, във „В“ група бях старши-треньор на мъжете. Разочарован съм, защото нямах никаква подкрепа от ръководството, играехме изцяло с местни момчета и без една стотинка. За цялата година, само четири човека получаваха заплати, в това число и аз. Бях домакин на стадиона, треньор на цялата детско-юношеска школа на „Чавдар“ и треньор на мъжете. Тогава беше трагедия! В първенството завършихме последни в резултат на всичко изброено. И аз затова сега държа, навсякъде го казвам, че треньор на мъжете в момента трябва да е Георги Георгиев – Гълъба, защото за мен Георги си е наше местно момче и е видял много повече във футбола от онези, които идвта отвън да водят „Чавдар“ и да си мислят, че те са големите откриватели, познавачи и по-големи специалисти от него или от мен, или от някой друг. Но много важно е, а това го нямаше при мен когато бях старши-треньор, да има подкрепа от страна на ръководството, клубът да е финансово независим, да се плаща на играчите редовно, а не да се обещават разни суми и само да се лъжат футболисти и треньори. И да оставят най-накрая един местен треньор да ръководи този отбор.

- За всичките 23 сезона, които си играл в „Чавдар“, а сега и като треньор в ДЮШ имаш наблюдения, според теб кой е бил най-добрият състав на тима през всичките тези години?
- Без да омаловажавам последните три години на тима в „Б“ група и този състав на Вачко Маринов, който спечели промоция за втория ни ешалон преди 4 години, най-силният състав на „Чавдар“ за мен беше през сезон 1991/1992 в единната „Б“ група. Без значение, че тогава отбора изпадна. Знаете, че изпаднахме по-голова разлика. Но … (бел. ред. тук почти се просълзява) тогава играха други хора, а не играчите. Беше продаден мач с “Академик” Свищов, тук и шефът на завод „Пионер“ също се намеси, в Ловеч също имаше един скандален мач (бел. ред. краен резултат 0:0 срещу “ЛЕКС”) и в крайна сметка изпаднахме заради 6 гола. За мен това беше най-силният отбор и когато вече през следващите 5-6 години имаше едно ядро от Бяла Слатина, което си играехме и тимът тогава също беше много силен. Играеха Венцислав Луканов-Курбела, Рейхан Сульов-Пилето, Мирослав Виденов–Миката, Васил Сандов, Кадри Мустафов, Гълъба, който както казах си го имам за местен въпреки, че е софиянец, и още 4-5 души, всички от нашия град. За мен тогава можеше да се говори за отбор от Бяла Слатина. А не като сега, всеки води по 15-20 човека оттук и оттам, а искат после „Чавдар“ да играе силно. Няма как да стане, защото за мен един отбор от такъв град, на местно ниво, който толкова намаля като жители, да ми доведеш 20 човека отвън не е оправдано решение.

- На какво се дължи твоето дълголетие в спорта? Ти игра до 42-годишна възраст и не си имал дълготрайни контузии, които да те извадят от строя за повече време. Как успя да се съхраниш?
- Единствената ми контузия, ако може да се каже така, е жълтеницата, за която споменах вече. Иначе, истината е, че след първите няколко години в началото на моята футболна кариера, когато животът постоянно ме дърпаше надолу, осъзнах, че ако не се взема в ръце няма да стигна далече и започнах да се отнасям към спорта много по-професионално. През повечето време съм тренирал допълнително, през почивките между полусезоните, когато всички почиваха, аз бях на стадиона. Допреди две години, въпреки че спрях с футбола, не съм спирал да тренирам. След това имах проблеми със здравето и затова спрях.

- Има ли нещо, за което съжаляваш, че не си постигнал като футболист?
- Да. Това е по времето, когато бях на 19 години. Бях в „Локомотив“ (София) и не останах. Ако бях останал, сигурно съдбата ми щеше да бъде друга, но не искам да се връщам назад.

- През всичките ти години, които са преминали в „Чавдар“, не си ли имал някакви примамливи предложения от други отбори?
- Най-сериозната ми оферта беше от „Ботев“ (Враца). Тогава треньор им беше Георги Каменов, а врачани играеха в “А” група. Две години след авантюрата ми с „Локомотив“, дойде това предложението от Враца. Отказах на Каменов, тъй като му казах, че не мога да му оправдая очакванията на този етап. Тогава животът ме теглеше сериозно и не се прибирах вкъщи. Просто не исках да отида там и да разочаровам човека.

- Всички в града те знаят като Боката. Откъде идва прякорът ти?
- О-о-о, още от детската градина. Измисли ми го моя съотборник по-късно в “Чавдар” Иван Генов–Крушата. В момента има доста куриозни моменти, защото има хора, които дори не знаят името ми. В училището, където преподавам дори съм виждал в бележниците на моите ученици срещу графата преподавател по физическо възпитание и спорт да пише Боката. Не Борислав Борисов, а Боката.

- Като малък кой играч ти беше кумир? Имаше ли такъв?
- Много играчи харесвах тогава. От “Левски” и от ЦСКА... Георги Аспарухов – Гунди много харесвах. Бях на 8-години, когато той загина. Димитър Якимов също много го харесвах, без значение, че тогава вече бях станал левскар. От чуждите футболисти Йохан Кройф, но като идол, за всички времена ми е Марко ван Бастен. За мен той идеалният и завършен футболист, втори като него едва ли ще се роди. Сега като треньор на децата винаги давам за пример Франко Барези. За дълголетие, за професионално отношение към футбола, просто беше страшен. В Италия го избраха за най-добър футболист на века. Такова признание да се даде на защитник е нещо голямо.

- Сега като треньор, имаш ли някакъв еталон?
- Като треньор? (бел.ред. замисля се) Аз дори не знам дали съм и треньор. Никъде, освен в протоколите преди мачовете, не пише, че съм треньор. Иначе харесвам Рафаел Бенитес, Жозе Моуриньо, а от българите Станимир Стоилов. От тези, с които съм работил, е имало доста добри треньори. Имало е и „треньори“.

- От тези треньори, които са идвали в „Чавдар“ и са ти били наставници, а и сега като треньор в ДЮШ наблюдаваш други, които идват, кой според теб си е вършил най-добре работата, а и е обръщал достатъчно внимание на юношите в клуба?
- Определено мисля, че Димитър Соколов от Кюстендил, той провеждаше много разнообразни тренировки за времето. Най-много знания съм попил от неговата работа. Също така, първите пъти, когато идваше в „Чавдар“, той извади много добри момчета от юношите и ги наложи в тима. Другият такъв специалист е Вачко Маринов. Откакто водя ДЮШ на „Чавдар“ - 1999 година, виждам, че нещата не стоят както трябва. Изобщо не се обръща внимание на гарнитурите на клуба и то най-вече от ръководството.

- Оттук идва и следващия въпрос към теб, а именно кой е най-големият проблем на белослатинския футбол?
- Ръководството. Казвам го с риск вече да не водя част от гарнитурите на „Чавдар“. Говоря конкретно за последните две години. Не става дума за периода на Милко Симеонов, защото той, не зависимо какъв е бил като кмет, имаше организация, имаше ръководство, имаше всичко. Свалям шапка на Иво Пешев и на Милко Симеонов. Имал съм проблеми с тях, имали сме търкания, дори съм напускал стадиона заради неуредени работи, дори и до ден днешен има финансови неуредици към мен оттогава, но те си вършеха работата и помагаха на белослатинския футбол. Пак казвам, проблемът на футбола в нашия град е сегашното ръководство на тима. „Чавдар“ спокойно можеше да остане в „Б“ група, бил съм вътре в нещата и знам, че никои не обръщаше внимание на Вачко Маринов. Той даде списък с играчи на президента г-н Красимир Костов, но играчи не му бяха доведени. Нито един! Ръководството не искаше да подпише с нито един футболист. А вече за начина, по който изпаднаха миналата година, мисля, че се знае – всичко беше целенасочено.

- Добре, защо това е така? „Чавдар“ все пак е лицето на този град. Бяла Слатина се свързва най-вече с футбола и тук-там с новините от криминалните хроники. Защо липсва това желание и организация в клуба? Няма ли и самото ръководство да спечели от това, когато „Чавдар“ се издига?
- В началото на настоящия сезон в Северозападната „В“ група като цел пред тима се афишира незабавното завръщане в „Б“ група. Ще говоря само с факти. Когато това ръководство е управлявало клуба, “Чавдар” не е играл никога професионален футбол. Фактите говорят. Самият кмет на Бяла Слатина – Венцислав Василев, който е в ръководството на тима, не държи на това отборът да върви нагоре и да се върне в „Б“ група. Нямам нищо против г-н Василев, но нека знае, че той само ще спечели ако и “Чавдар” печели. Но в лицето на г-н Красимир Костов и г-н Иван Иванов, „Чавдар“ не върви по правилния път. Поне за мен.

- Играл си на почти всички постове през богатата си футболна кариера. Къде точно си се чувствал най-добре и съжалявал ли си, че си се състезавал на непривични постове по терена?
- Чувствал съм се добре и като централен нападател, и като централен защитник и като опорен халф. Но най-голямо удоволствие изпитвах, когато играех като нападател.

- С кой играч на върха на атаката си се чувствал най-добре?
- Радвам се, че съм имал възможността да играя със старото поколение „чавдарци“, които оставиха трайна черта в съзнанието на хората като футболисти и в историята на клуба. С Георги – Джингата бяхме страхотна двойка в атаката. Той беше много здрав физически и само ми я сваляше. Като защитник най-добре и най-дълго съм си партнирал с Венци Луканов-Курбела, добра двойка сформирахме и с Васко Ботев, макар и само за един сезон.

- Помниш ли всичките си голове, кой е бил най-красивия и кой е бил най-важния в кариерата ти?
- Ами много важни попадения съм вкарвал през годините, но конкретно сега трудно ще си спомня. Всъщност в началото споменах за головете ми срещу “Слънчев бряг” и “Нефтохимик”. Няма да забравя също последния ми гол в кариерата - в Лясковец срещу “Аркус”, когато победихме с 1:0, а аз вкарах в 90-ата минута с глава. А за красив, реализирал съм гол от 40-метра на Чипровци. Точно от кръга на центъра с прав удар вкарах горе в скобата. Няма да забравя и 2 гола срещу “Павликени”, които междудругото ми бяха редовни “клиенти”, но куриозното е, че имам 2 гола, вкарани с ръка и двата са срещу “Павликени”. Съдията просто не видя, а головете си бяха красиви – с плонж. Никой не е застрахован да вкара гол с ръка и да му го зачетат, дори и великият Марадона го е правил, и то на световно първенство (бел.ред. искрено се смее).

*Втората част на интервюто с Борислав Борисов - Боката може да намерите тук:
Втора част - Боката: ДЮШ в Бяла Слатина има само на книга

Николай Цановски
Филип Зуберски